Мълчах една година.
Мълчах, защото работата ми запълваше дните от сутрин до вечер. Не оставаше време нито за писане, нито за мислене.
Когато си постоянно в движение, думите няма къде да се съберат. Остават си в джобовете на сменените панталони. После изпирам панталоните, а думите избледняват с прането.
Животът вървеше в ритъма на смени, отговорности и грижи. Всичко важно трябваше да стане "сега", "веднага", "още малко". А писането изисква точно обратното - спиране.
В тази тишина започнах да забелязвам най-обикновеното. Как животът изтича между пръстите ни -не със шум, а тихо. Докато бързаме. Докато отлагаме. Докато си казваме,че ще има време.
Не спрях да пиша не защото нямах какво да разкажа. Спрях, защото животът се случваше без пауза.
Днес думите се връщат бавно, без притенции и обещания. Просто като напомняне, че ако не спрем поне за миг, рискуваме да не усетим как минава всичко.
П.С. Фенерът ми е подарък от колегите послучай последният ми работен ден. Смених си смених работното място.
