опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Мъжо, родата и Алания 

И таз година милото вика:

– Отиваме в Алания при мама.

Не че другите години не сме ходили. Мърдане няма, нали е мъжа в къщата и ща, не ща, отиваме. И не че не се крие под леглото, като зема̀ метлата, но това е друга тема за мъжа в къщата

.

И ето ни на самолета. След четири часа директен полет Хелзинки – Алания, през който аз спах, а той пи коняк, самолетът се приземи и, слава Богу, за пръв път не ми изпопадаха пломбите.

Още с излизането от терминала една гореща вълна ни удари, все едно отворих вратата на фурната, а ние идваме от 12 градуса.

Половината рода скипрена ни чака и весело ръкомаха да не би да ги пропуснем в навалицата. Почва се едно прегръщане и целуване – ха отляво, ха отдясно, па пак отляво и после отдясно. Чудни са тия турци. Може сутринта да сте били заедно, но ако се срещнете вечерта, пак се почват едни прегръдки и целувки.

Сядаме всички в колата, един връз друг и всеки започва да говори, а аз мълча като пукал. Това най ми се отдава, особено като се разсърдя на милото. Мълча, щот турски не умея, ама и така си ми е добре. Те не млъкват. Поназнайвам някоя и друга дума, но съм стигнала до извода, че е по-добре да си мълча.

Слава Богу, че имаме свое жилище, че ако трябва да живея един месец в една къща със всички… Не че проблемът е в тях. Проблемът е в мен. Станала съм ужасно асоциална. Северът си казва думата. Свикнала съм на спокойствие, лично пространство и съседи, които понякога не виждам със седмици, въпреки че ни дели само една ограда.

Така де, да се върнем на думата. Доста съм прихванала от севера и постоянният контакт с много хора ме изморява. И това, че не разбирам и не мога да водя разговор, ме спасява.

Закуската е много важна част от деня, поне в семейството на мъжо. То си е направо ритуал. На закуска се събира цялата рода. За първи път като бях на закуска, се стъписах! Как да им кажа, че ний го ядем това на вечеря. Пържени картофи, пържен патладжан, доматена манджа с яйца, тиквички пържени. Традиционно варени яйца, сирене, сладко два три вида, хляб, който се чупи и всеки топи в тавата по средата. Аз проблем с общата тава нямам но общата мазнина в която плува закуската- имам. Слава богу, че сутрин не сервират и мидие долма че няма излизане цял ден от вкъщи. А как обожавам печените кестени на ъгъла на някоя уличка… 

Как ли ще се чудят, ако видят как европейците ядат мюсли на закуска?

И за да нямам проблеми, родата знае, че аз червено месо не ям. Не че свински пържоли не ям, но да не изпадам в конфузна ситуация, щот така или иначе, освен свинско, пилешко и риба, друго месо не ям. Не дай Боже да видят как глозгам примерно свински ребърца спукана ми е работата. И мъжо си трай щот е в негов интерес да пази тайната. 

Традиция е да ходим на пикник. За целта има много паркове с маси, пейки, чешми, тоалетни, някъде и тухлени барбекюта. Обикновено ходим в Конаклъ, близо до Алания, където има и плаж.

Мъжете палят барбекюто и пекат месата, обикновено агнешки и телешки кюфтета, а за мен ципура. И докато мъжете готвят ние, жените отиваме да се къпем. Свекито е страшна плувкиня. За първи път, като я видях как се фърли по очи във водата прихнах да се смея като луда.

                        

                                                                               

          

В зависимост в какво семейство си израстнала, зависи и какъв бански костюм имаш. По-възрастните имат цял бански, но не като нашия цял, а техният си е направо цял блуза, често с дълъг ръкав, клин до коленете или до кокалчетата и отгоре нещо като наметало-рокля с дължината на гащите. Често някои имат и забрадки. Знам, че за тях това е въпрос на култура и не разбират как може ние да се разхождаме голи, но, честно, на мен ми е малко жал за тия жени като ги видя. Да почувстваш солената морска вода по кожата си е уникално чувство. 

Алкохол никой не пий, особено в присъствието на семейството и никога вкъщи. Ако някой мъж иска да пийне нещо, отива на бар с приятели. Ние с мъжо отиваме на плажа да си пийнем тайно биричка. А ако си купим за в вкъщи си я пием също тайничко и сутрин първо изхвърляме празните бутилки, да не ги види на мъжо сестра му, че сме съседи и врата до врата. Миналата година, като бяхме на сватбата на племенника на мъжо, уискито беше скрито под масата. Алкохол на сватбата нямаше, а половината по-млад народ беше леко пийнал. Много Весела сватба беше. 

Най-любимото ми нещо в Алания, освен плажа, е пазарът в нашия квартал. Два дни от седмицата са определени за пазарни дни. Затварят се части от една, две или три улици, където се разполагат продавачите.

Какво ти душа сака – от свежи плодове и зеленчуци, локуми и баклави до долни гащи “Версаче”. Обикновено в края на пазара си купуваме гьозлеми и пресен сок от нар.

И, както казах, най-любимото ми е плажът. След като мине първата официална закуска, роднините не ме закачат повече. Те стоят до късно и спят до 11-12 часа, а аз лягам и ставам с кокошките.

Обичам сутрин да се разхождам по плажната алея. Ако не е много горещо и ако не ме мързи много, използвам прохладните утрини да бягам. Ами тия баклави трябва да излизат, а и ме е страх да не натежа на самолета на връщане и да ме таксуват като свръхбагаж.

После отивам на плажа и мързелувам под чадъра до залез слънце. На ваканция като на ваканция – слънце, море и книга.

Обичам залезите на брега на морето. Зареждащи са и толкова красиви. Виждаш как слънцето отива да спи в най-красивата си премяна. И докато слънцето си ляга, хората стават и хукват по дискотеките.

       

                                            

Алания нощем е различна – още по-шумна и цветна. Вървиш по претъпканите улици и си казваш:

„Боже, отде се зе тоз народ?“

И така вече много години. Всеки път си тръгвам с мисълта, че ми стига за известно време. После минават няколко месеца и вече ми липсват морето, пазарът и дори шумната рода.

  

Ако моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Cirque de solei 

или циркът приказка

Думата цирк винаги ме връща в детството под купола на шатрата. Спомням си и захарният памук. Тогава си го ядяхме на воля и хич не ни пукаше за калориите и колко била вредна захарта. Ами захаросаните ябълки? Та като казах цирк да се върна думата, Cirque de Solei. Не просто цирк, а спектакъл който те оставя без думи. И да си кажа честно никога не съм си представяла, че ще стоя на пътвия ред на едно от най-известните им представления - Alegria. 

                                                                                    

От няколко години следя датите и градовете на представленията и когато видях, че в началото на март ще има представление в Мюнхен, без да мисля много-много купих билетите. И слава богу, че не мислих защото ще се започне с едно пресмятане на семейния бюджет и неминуемо до...айде някой друг път. Тъй като имах половин година на разположение успях да купя и самолетните билети на добра цена. За нощувката не го мислех. Имам приятели на стотина километра от Мюнхен, така че хотелът е уреден. Ама не си мислете че се шегувам като казвам хотел. Те имат хотел в едно прекрасно южно Баварско градче Ruhpolding Страхотно място за презареждане на батериите. 

Cirque de Solei е създаден в Канада през 80-те от улични артисти. Те създават нещо различно  - цирк, но без животни, но със история, музика и сцена като в театър. Alegria е един от най-известните им спектакли. История, разказана чрез акробатика, жива музика и сменящи се декори. Костюмите изглеждат почти нереални с цветовете и формите си. Не са просто сценични дрехи, а част от самият свят, в който те пренася спектакъла. Музиката е създадена специално за представлението и се изпълнява на живо. Усещането,  че си част от спектакъла се засилва и от двете певици, които пеят на измислен език и въпреки че не разбираме думите, усещаме всичко. 

Двата часа минаха като две минути и докато се усетим вече бпхме на крака, ръкопляскайки бурно. 

                                                                                                                                                         

Ако търсите нещо различно от стандартното шоу - това е!

                                                                                                       

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Талин през моите очи

 

Талин не е град за бързане. Той е за ходене. 

По калдъръм, по тесни улички, покрай стари каменни стени и кафенета, които сякаш винаги са били там.

Има градове, които гледаш от трамвая, но Талин не е от тях. Там вървиш, спираш и пак вървиш. Оглеждаш се нагоре защото сградите са по-интересни от витрините. И неусетно си минал повече километри отколкото си мислел. 

Талин е бил управляван от руснаци, шведи и датчани. След окупацията на Съветският съюз през 1944 година Талин става столица на Съветска Естония. 

Талин се състои от две щасти - Тоомпеа и старият град

Тоомпеа е хълм на който е била построена дървена крепост от местните жители още през 1050 год. По късно крепоста се е превърнала в замък и се е изградила първата кула. 

Тоомпеа е бил самостоятелен град. 

Сливането на Тоомпеа с Талин става през 1878 година.

Старият Талин е обявен за част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО. 

В старият град на Талин може просто да се пуснеш по улиците и да спираш когато ти стане приятно. Има много малки ресторанчета с местна храна , нищо претенциозно, но с вкус и характер. А витрините на кафенетата те карат да забравиш, че уж гледаш. Миризмата на прясно смляно кафе те кара да влезеш за малко, да се постоплиш. Сядаш вътре без план и оставаш повече, отколкото си мислел. Точно такива паузи правят старият град приятен за ходене.

Извън старият град Талин сменя рязко лицето си. Модерните сгради от стълко дава усещане за подреден и спокоен ритъм. Всичко изглежда функционално, без показност. Контрастът със старият град е силен, но не дразни - по-скоро напомня, че това e град, който живее в настоящето без да се отказва от миналото си. 

                                                                                                                    

И няма как да не кажа две думи за обувките, които не планираш да купиш, но после не сваляш от краката си. 

В края на деня краката ти знаят, че си бил навън. Не болят драматично, но напомнят, че Талин не е за мързелуване. И точно това му е хубавото. Три дни ходене без прекъсване -  по калдъръм, паваж, стари улици, студен вятър и минусови температури. Точно от онези ситуации, които обувките ти или минават изпита, или те предават още първия ден.

Тези минаха. 

Още от първото обуване бяха меки. Няма "разтъпкване", няма пришки, няма онова неприятно усещане вечер когато искаш просто да ги изриташ. 

След Талин мога да кажа спокойно: това е една от онези покупки, които си заслужават. Ако си търсиш удобни обувки за много хорене в студено време - аз бих ги препоръчала. 

Ако темата с обувките те е заинтересувала, можеш да ги видиш тук.

Aко моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

Постър съдържа афилиейт линк.

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

 

На гости на Дядо 🎅 Коледа

През моето детство нямаше Дядо Коледа, но имаше Дядо Мраз. И не знаехме, че живее в Лапландия, нито пък знаехме къде е това. Той си идваше през вратата с чувал на гърба и си говореше на български и на диалект -Ай ся да видя има ли послушни у тъз къща? Ко ша ми изпейш? И децата, опиянени от магията на Дядо Мраз почваха да пеят и рецитират всичко що знаеха.

През 2017 година с моят син, който бе на 9 тогава, и с една моя приятелка решихме да посетим селото на Дядо Коледа. И понеже живеем във Финландия не беше трудно да осъществим мечтата на всяко дете да види белобрадият старец. 

И така една снежна и студена февруарска сутрин се мятаме на влака за Хелзинки. Там правим смяна на влака за Рованиеми. Пътувахме около 10 часа. Бяхме само тримата - аз, моята приятелка Мариана и моят син. Колкото повече на север пътувахме толкова природата се изменяше. Високите дървета правеха място на по-ниските, а облаците, ако протегнех ръка щях да ги пипна. За първи път пътувахме на север, всичко ни беше изключително интересно. Във влака топло, уютно и удобно. Имахме хиляди теми на разговор като от време на време подремвахме, ровихме си в телефоните или пък пиехме кафе и ядяхме сандвичи с ръжен хляб във вагон-ресторанта. По едно време влакът спря насред нищото. Докато се чудихме защо, обявиха, че спирачките на един от вагоните са замръзнали и трябва да ги оправят. След около половин час продължихме пътуването.

         

Пристигнахме вечерта около 8 часа в Рованиеми. Бяхме поръчали предварително такси, което да ни откара до хотела. Стаята беше на първия етаж, а наоколо гора както в по голямата част на страната. С изключение на големите градове и то в центъра, жилищата се строят сред гората. Опазването на природата е с висок приоритет. Това даде надежда на Мариана, че може горските обитатели да почукат на прозореца. Никой не почука, но стъпки от зайци и лисици имаше навсякъде сутринта.

На сутринта след закуска се отправихме с градският транспорт до селището на Дядо Коледа. Освен емоционалната страна тук преобладава и комерсиалната. Магазинчета с какво ли не - от еленски кожи до дървени химикали-сувенири. Самото посещение при Дядо Коледа е добре организирано. Влизаш от едната страна, посрещат те фотографите, избираш си колко снимки и какъв размер. Въвеждат те при белобрадият старец, той пита как се казвате, от къде сте. Когато чу че сме от България ни поздрави на български. Сядаме до него и си правим снимки и видео за спомен. На излизане си получаваме снимките. 

Посетихме пощата където между рафтовете с писма имаше и такъв от България.

Моят син се повози на шейната с елените. Имаше възможността дори сам да управлява шейната под надзора на еленският гледач. 

Следобеда прекарахме в града. Спомням си температурата беше около минус 15 С навън. Разходихме се по замръзналите улици. Пихме топло какао и обядвахме с ресторант на центъра.

Вечерта прекарахме в хотела. Натоплихме се в сауната, а после отидохме да вечеряме като предварително си бяхме запазили маса в ресторанта. От вечерята не бяхме очаровани, беше нещо като гурме, малка порция в голяма чиния. С надеждата да видим сиянието се качихме на покрива. Още никой от нас не беше го виждал. Взирахме поглед към небето, но сияние нямаше. 

На другият ден си хванахме влака наобратно за вкъщи. Малкото ни пътешествие беше към своят край.

Едва ли в детството си съм си представяла, че ще видя Дядо Коледа от приказките…

Ако моите творения ви разсмиват или ви харесват не забравяйте да се абонирата през бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

🚗   Приключения в Дания  🚗

кметството

У Дания значи да не спирате да ядете. То така или иначе гладни ще си останете. 

Лятното ни пътешествие започна от Хелзинки през Стокхолм, Копенхаген и Германия за Италия. Караме си от Стокхолм за Копенхаген и се любуваме на чистата природа и синьото небе. То и при нас във Финландия природата е чиста и небето е синьо ама щом си ваканция някак си ти се види още по - синьо.  По едно време мъжо вика - Гладен съм! Искам телешки стек! От де да му го взема сега? Оглеждам се за крави из полето и се надявам пастират да е в дълбока следобедна дрямка… Крави не се виждат. Отварям гугле мапса, слагам очилата и почвам да търся град. Село не ми върши работа освен ако не трябва сами да си я заколиме тая крава. То в полето ще е по-лесно, поне няма да ни гледа цялото село! На двайсеттина километра ми се види нещо като град. Викам си тука ще спираме да търсим на мойто либе телешка пържола. Се ще се намери някакъв ресторант. Доверяваме се на Леена, демек навигацията, щот нямаме друг избор. Често ни праща в някакви пущинаци като ни се ядоса. После мъжо й се извинява десет минути - Леенче, извинявай душа.. Стигаме центъра и се паркираме зад един магазин, види ни се супермаркет. Тръгваме по главната улица с надеждата да намерим ресторант и то по-бързо, щот колкото повече време минава на мъжо глада толкова по-голям става и започва да не се трае. Кефене намерихме, сладкарница също, пицария, ама ресторант не! По едно време мъжо вижда двама младежи и решаваме да ги питаме аджаба има ресторант у тоз град?  Тук естествено освен няколкото думи на английски влизат в действие всички части на тялото. Гуд, гуд, ком вид ми! Тръгваме ние след тях и не след дълго виждаме ресторанта. Че накрая единия бая се надяваше и него да почерпим. Вика ни Ай ком вид ю! А аз нали съм по-оправна викам му Стоп, тенкю. Влизаме вътре и към нас се задава едно красиво младо момиче, ухаещо на парфюм. В този момент осъзнавам, че сме мръсни, намачкани, рошави и миришем на пот. Ама пържоли ще ядем, връщане няма. Приближава ни и пита дали имаме запазена маса. Гледаме ресторанта празен, само ние, че защо ни е да запазваме маса! Води ни тя до една маса за двама. Сядаме, а тя ни подава менюто. Мъжо не губи време, то гладът силен, и направо поръчва -Една телешка пържола, пържени картофи и някаква салата. Поглежда ме доволен.- Твой ред е! - казва.  В това време забелязвам, че сервитьорката ни гледа странно. То, че сме мръсни и миризливи едно на ръка ама почвам да се чудя какво още ни има? -В ресторантът ни, клиентите сами си приготвят храната - започва  да обяснява тя. Явно е разбрала, че нямаме никаква представа за датската кухня. -Носим нагорещени черни камъни и суровите стекове, клиентите сами си ги изпичат на камъка до желаната степен. Почвам да се смея, не че ми е смешно, реве ми се като си помисля, че умря надеждата на мъжо да яде телешки стек. А той недоумяващ и невярващ на ушите си ме пита - Ко каза тя?  Обяснявам му ситуацията за камъка и стека. Така се опули, че чак очите му аха-аха да изскочат. - А вие готвач нямате ли в кухнята? - айде почва се, мисля си. - А да си заколя кравата не искате ли? А да си измия после и чиниите? Абе дай да вляза направо в кухнята и да си сготвя!- отсича категорично той. А уж английски не знае? Успявам някак си да го укротя и изкарам от ресторанта преди да са викнали полиция. То се видяло, че пържоли няма да ядем днеска ами дай друго да мислим. Сещам се, че спряхме зад някакъв супермаркет. А мъжо след случката в ресторанта вече гледа с недоверие на Дания. - Ами то сигурно в магазина сами трябва първо да подредим стоката по рафтовете…чувам го да мрънка. Разходихме се из града понеже гладът беше попреминал в следствие на емоциите. 

Оказа се, че градчето се казва Värnamo. Малко, чисто и спретнато място. През града преминава река Лагал, която допринася допълнително за уюта и спокойствието.  Градът е получил търговски статут през 1659 година. Вернаму е важна железопътна гара с връзка за различни части на Дания.  Населението му е  около 18 600 жители по данни от 2010 година. Наблизо преминава Европейският път Е4. Разходихме се и в природният парк Apladalenin където гъските си пасяха на воля и хич не ги интересуваше  има ли ресторант в техният град или не. 

Оказа се, че в магазина стоките са си подредени по рафтовете и има всичко от чистене до ядене, та чак и телешко печено на топлата витрина. При вида на храната гладът се възвърна с цялата си сила. То топъл хляб, то салати, то месо, напазарувахме храна за поне още два дни. На първата бензиностанция спряхме и разпънахме софрата. Слава богу, че поне датчаните направили места за почивка по пътя, а не трябва сами да си ковем пейките. Имаше си беседка, имаше си и тоалетна и кошчета за боклук. Сити и доволни продължихме нашето пътешествие до следващата спирка или докато огладнеем.

Ако моите творения ви разсмиват или ви харесват не забравяйте да се абонирата през бутона в дясното поле 👉👉👉

И помнете "Светът е оцелял защото се е смял"

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

 Венеция - романтична и цветна

 

Последната спирка от нашата обиколка в Италия е Венеция... Мисля си, Венеция е романтично място, градът на любовта, представям си как сме на някоя гондола, как гондолиера пее и как мъжо, паднал на колене ми предлага брак щото ние немаме. И дано само не изпадне от гондолата, че като го знам какъв е.

Градът е създаден през IX век когато от континента жителите бягат в близките блата и се заселват на пясъчните острови. Сградите са построени върху дървени платформи, които се поддържат от дървени колове забити в земята и изцяло потопени във водата. За дървените колони и платформи са използвали дървото елша което е водоустойчиво, а липсата на кислород не позволява неговата ерозия. В строителството се използва и истрийски камъкът, който е изключително устойчив на езория и влага. Носещите стени на сградите са построени перпендикулярно на каналите за да се предпазят от силите, вследствие на постоянното движение на водата. Мисля си как не ги питахме венецианците да дадат акъл за магистрала Тракия например? Как техните сгради оцеляват столетия а нашите не?

Преспахме в близкият град Падова и рано-рано сутринта по първи петли пристигнахме във Венеция. Паркингите се намират на самият вход на града, след моста, който свързва Венеция с континенталната част.  Намираме паркинг и като тръгнахме да се въртим та чак до покрива стигнахме. Брей, той пълен, а аз си мисля че сме подранили. Скачаме бързо в едно вапорето, демек воден автобус  и тръгваме по канале Гранде. Началото на канала започва при влизането във Венеция и достига до площад Сан Марко. Има формата на буквата S. Неговата дължина е около 4 км и е главната пътна артерия на острова. Красота от всички страни. Така съм зяпнала, че чак мъжо трябваше да ми затвори ченето. Даже и да снимам забравих. То сгради, то мостове, от всички посоки водните автобуси. Канала препълнен като индийско кръстовище, кой от къде намери от там минава. А гондолите се люшкат от вълните. Тези гондолиери според мен трябва и добавки за риск да получават.

Слизаме на площад Сан Марко. Ченето ми увисна още повече. Не бяхме подготвени за гледката която ни се откри. Това е най-посещаваното място във Венеция. Тук се провежда и венецианският карнавал. Тук се намира катедралата Сан Марко, дворецът на дожите, часовниковата кула, двете колони, библиотека Марциана, музеи и административните сгради наречени сградите на Новите и Старите прокурации.  Двете колони представляват входът към площада, върху едната е крилатият лъв на Св. Марк а върху другата Св. Теодор който е пазител на града. В средновековието мястото между двете колони е било използвано за екзекуциите и затова преминаването между тях е на нещастие. Ама ние нали сме си твърдоглави минахме няколко пъти. Крилатият лъв е символът на Венеция. Той е върху знамето и гербът на града. 

Дворецът на дожите, както и библиотеката,  е изключително красива постройка в готически стил. Думите не стигат за да се опише красотата. За неговото разглеждане са необходими няколко часа. Тук е било съсредоточено управлението на Венецианската република. Катедралата е седалището на патриарха на Венеция. Тя е символ на венецианското богатство и могъщество със забележителната си пищна архитектура и позлатените византийски мозайки. Тя е известна още като Златната църква.  На площада са разположени кафенета, в които цената на едно кафе е между 15 - 30 € в зависимост дали ще го пиете седнали на маса или в картонена чашка.

В неделя забележителностите отварят врати в 14 часа. Тръгнахме да се разходим по уличките. Над 400 пешеходни моста свързват малките островчета. Невероятно е да се загубиш в тези малки, изпълнени със всякакви магазинчета и кафенета улички. Тук успяхме да закусим с нещо като баница и да пием кафе на нормални цени. Ядохме от прочутото джелато и венецианският специалитет шоколадът Гиандуито. Разхождайки се безцелно имахме възможността да се наслаждаваме на всеки метър на гледката от канали, улички и пъстри сгради. Гондолиерите разхождаха своите гости и пееха своите песни. Водата във каналите беше изключително чиста, дори на места се виждат малките рибки как плуват. От '90 години насам каналите се почистват периодично за да се избегне тяхното затлачване, което както влошава хигиената така и поврежда сградите и съоръженията. Мостът на въздишките свързва стаите за разпит в дворецът на дожите със старите затвори. Името на моста се предполага, че идва от въздишките на затворниците, които минавайки по него въздишат, виждайки за последен път красотата на града.

            

  

 Най известните и посещавани острови са Мурано и Бурано. До тях не стигнахме тъй като и времето не ни стигна. Решихме,  че ще се върнем във Венеция отново. Остров Мурано е известен със стъклото си, а Бурано с дантелите си. Но ще ги посетим следващият път.

Венеция не може да бъде разгледана за ден или два. Атмосферата е невероятна и зареждаща. Венеция е родината на Марко Поло и Вивалди. Във въздуха й витае любовта, която кара хората да се обричат във вярност до края на дните си. Една от известните личности, оженили се във Венеция е Джордж Клуни. За малко да станем следващите.. :)

Ако моите творения ви разсмиват или ви харесват не забравяйте да се абонирата през бутона в дясното поле 👉👉👉