San Marino

Отиваме в Сан Марино! Речено, сторено. 

От Римини е на има няма 25 км. Скочихме сутринта в колата и тръгнахме. По едно време навигацията ни отклони от главният път и закарахме през едни малки италиански селца. Ех тази Леена ( демек навигацията) какво ли си вика? Дай тези селяни да ги прекарам през селата пък дано видят италианските домати и чушки пък може и някоя козичка да срещнат. Козичка не видяхме, но ония кабинки като видях викам на мъжа ми -Спирай, ще ходим с кабинковия лифт. Не че не ми пиперижеше под лъжичката да не вземе тая кабинка да се откачи и да се затрия баш в Сан Марино. 

Сан Марино е най-старата република в света  и третата най-малка държава е Европа. Личи си че е създадена от опитният строител сан Мариний през 301 година. Па умен човека. Построил града на върха на едни високи скали, а враговете да не би да имат крила я?  Историческият център на града се намира на  Монте Титано на над 700 метра височина. Градът има три средновековни кули, центалният площад където е публочният дворец Palazzo Pubblico и също и статуята на свободата и базиликата Св. Маринус, в която се намират мощите на основателя на града. Имат си и футболен отбор, нищо че никога не е печелил.

Освен при лифта в Borgo Maggiore, паркин има и горе в старият град, но за мен беше важно да се кача на лифта. С балканска упоритост обиколихме поне десет пъти препълненият паркин докато накрая упоритостта ни се възнагради. Виждаме една кола да тръгва, а аз за по-сигурно отивам да пазя място докато моят Мика Райконен маневрира по паркинга. Паркинга се заплаща на автомат,  по спомен около 3-3,50 € на час.  Все пак не сме чак толкова големи каръци. И ето ни на лифта. Пътят е кратък, само четири минути. Тъкмо избуташ двама-трима с лакти и стигнеш до прозореца то трябва да слизаш . Но гледката отгоре е невероятна, погледа стига чак до Адриатическо море. Снимки сама, с мъжо, ън фас, профил ляв и десен, до знамето, пред знамето…Туристическото вълнение толкова ме беше обзело, че чак на милото купих портфейл за спомен от там. Сега като го извади и само се хвали. Любовта понякога заобикаля корема и  преминава през джоба. 

     

Старият град е върху скалите. Уличките тесни, с множество малки подредени магазинчета, привличащи туристите да похарчат и последните си пари. Може да се купи museum pass за 11€ който включва посещение на първата и втората кула, Palazzo Pubblico, State Museum, St. Francis Museum, National Gallery, Stamp and Coin Museum. Стигаме до площада Сан Марино където е публичният дворец, Palazzo Pubblico, и статуята на свободата. Пред двореца двама войника на пост и един турист, правещ смешки с надеждата да ги разсмее. А началникът им..началничка. На нея й е разрешено да разговаря с туристите и да се снима с тях. Любезно ни обясни, че след час ще има смяна на караула и смяната си заслужава да се види. Смяната я изпуснахме, но пък ядохме прочутите италиански сандвичи Piadina. Гладът е по-голям от смяната на караула.

След три часово обикаляне под жаркото слънце имах със сигурност олово в краката и шум в ушите. За съжаление Тебокан нямаме, но път на мъжа простата не само че се обаждаше ами направо крещеше. То и моята щеше да крещи ако имах. Тичаме да търсим тоалетна, а тя била на лесно място, до лифта. Облекчени скачаме в кабинката и литваме надолу по склона. Казвам на мъжо, че аз не тръгвам без монетка за спомен и без да съм пила кафе, видиш ли, в Сан Марино. Италианците, а също и тук в Сан Марино, пият кафе на бара в едни малки чашчици. Ами то как иначе  като кафето толкова малко, че тъкмо седнеш и то свършило. Освен кафето и монетката, да не забравя и портфейла, заредихме Сан Марински бензин и течност за чистачките даже купихме. Така по живо и здраво си тръгнахме,  заплашвайки Леена със жълт картон ако пак ни прекара през селата.

Новото начало

Признавам си, трудно е!

Гледам бялото поле и не знам от къде да започна. Главата ми е пълна с идеи, но не знам как да ги облека в букви. Котката ни се е опънала спокойно на дивана и похърква, и хич не й пука, че съм в затруднена ситуация. Идеята да създам блог ми се върти отчайващо дълго в главата. Първите два реда написах преди 2017 година. Седем години четох изчетох де що има съвети за създаване на блог. Колкото повече четох толкова по- неясно ми ставаше. Ама нали съм си овен-смело с рогата напред. Викам си щом всички прописаха значи и аз мога. Да, ама не! Ей за това сега седя и се мъча. Мозъчните ми клетки така са се напрегнали, че скоро може да пробият главата ми и да отлетят в Космоса. Това ми напомни да пиша незабавно на Илън Мъск да си дръпне спътниците по настрани, че да не стане някоя беля. Ех тези часове по български и литература да можеха да се върнат сега… Да бях слушала повече в час! То писането не е като математиката където две по две знаеш че е четири. А според някои е пет, ама те си знаят най-добре. Овен писането се оказа, че има и друг проблем- кой ще го чете? Айде 5-6 приятелки ще ги поканя на кафе, ще направя презентация така да се каже на блогът ми. Те от няма и къде ще го прочетат, ами другите дето трябва да минат без кафе и презентация? 

Часът е осем сутринта, вече се развиделява. Снегът си вали, еми нормално все пак е краят на ноември. Гледам комшиите са си сложили коледните лампи на терасата. Каква беля ми отварят само с тези лампички. Как така аз ще остана по-назад. Веднага приоритизирам заданията си за днес и на първо място ще е да преподредя мазето за да намеря нашите коледни лампички. После ще донеса голямата стълба и ако не падна от нея ще накича туята в двора. Ех, колко красиво ще стане! Сняг, елха, коледно настроение, съседите ще завиждат. А след два дни като се стопи снега ще му мисля. Елха вътре в къщата не слагам по обективни причини- котката като я види започва да тренира висок скок с намерението да подобри рекорда на Стефка Костадинова. До сега безуспешно. Не ми се рискува, тъкмо си е намерила нов спорт- клечене до сифона в банята. Чака с часове. Аз не знам какво чака, но щом тя си знае може пък и да дойде. Но поне знам мъжът ми какво чака. Чака да дойде Торбалан от сифона и да ме отнесе далече. 

Я гледай, има няма двайсеттина реда написах. Оптимизмът ми се връща, дори така ме е завладял, че мога и кекс да се пробвам да направя. Дано този път се получи. Ще запаля и свещичка пред иконата на майка Дева Мария за всеки случай, дано се смели над мен. Имам най- малко 10 несполучливи опита. Тези хора като пишат рецептите не може ли да са малко по-точни? Една чаша захар, две чаши брашно. Е, какви чаши? То чаши много! За вино, за ракия, за бира... Или пък едно пакетче бакпулвер. Уточнете какво пакетче. В нашият магазин бакпулверът го продават в пакетчета по 200 гр и по 500 гр. След толкова неуспешни опити последният път си викам сигурно мажа тавата с неправилната мазнина и извадих буркана с мазта. Както е по рецептата намажете формата за печене обилно с мазнина за да не залепне и аз така. Е, поне не залепна. Ама и котката не припари в кухнята поне два дена. Аз аз нали съм смела даже и кафе направих и си викам чакай и мъжо ще почерпя да му се подмажа малко па се смели и ми купи онези ботушки за Коледа. Сега чакам или пък за всеки случай да напиша писмо на Дядо Коледа и да го уж забравя на масата. Като казах Дядо Коледа па се сетих, че и при него ходих, па й го пипнах ама друг път ще пиша че гледам комшийката и пердетата сменя с коледни. Умна съм, първо гледам какво тя ще сложи и после бягам в магазина за по-голямо и по-убаво. 

Май като гледам котката все пак ще удари едно рамо..