опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Мъжо, родата и Алания 

И таз година милото вика:

– Отиваме в Алания при мама.

Не че другите години не сме ходили. Мърдане няма, нали е мъжа в къщата и ща, не ща, отиваме. И не че не се крие под леглото, като зема̀ метлата, но това е друга тема за мъжа в къщата

.

И ето ни на самолета. След четири часа директен полет Хелзинки – Алания, през който аз спах, а той пи коняк, самолетът се приземи и, слава Богу, за пръв път не ми изпопадаха пломбите.

Още с излизането от терминала една гореща вълна ни удари, все едно отворих вратата на фурната, а ние идваме от 12 градуса.

Половината рода скипрена ни чака и весело ръкомаха да не би да ги пропуснем в навалицата. Почва се едно прегръщане и целуване – ха отляво, ха отдясно, па пак отляво и после отдясно. Чудни са тия турци. Може сутринта да сте били заедно, но ако се срещнете вечерта, пак се почват едни прегръдки и целувки.

Сядаме всички в колата, един връз друг и всеки започва да говори, а аз мълча като пукал. Това най ми се отдава, особено като се разсърдя на милото. Мълча, щот турски не умея, ама и така си ми е добре. Те не млъкват. Поназнайвам някоя и друга дума, но съм стигнала до извода, че е по-добре да си мълча.

Слава Богу, че имаме свое жилище, че ако трябва да живея един месец в една къща със всички… Не че проблемът е в тях. Проблемът е в мен. Станала съм ужасно асоциална. Северът си казва думата. Свикнала съм на спокойствие, лично пространство и съседи, които понякога не виждам със седмици, въпреки че ни дели само една ограда.

Така де, да се върнем на думата. Доста съм прихванала от севера и постоянният контакт с много хора ме изморява. И това, че не разбирам и не мога да водя разговор, ме спасява.

Закуската е много важна част от деня, поне в семейството на мъжо. То си е направо ритуал. На закуска се събира цялата рода. За първи път като бях на закуска, се стъписах! Как да им кажа, че ний го ядем това на вечеря. Пържени картофи, пържен патладжан, доматена манджа с яйца, тиквички пържени. Традиционно варени яйца, сирене, сладко два три вида, хляб, който се чупи и всеки топи в тавата по средата. Аз проблем с общата тава нямам но общата мазнина в която плува закуската- имам. Слава богу, че сутрин не сервират и мидие долма че няма излизане цял ден от вкъщи. А как обожавам печените кестени на ъгъла на някоя уличка… 

Как ли ще се чудят, ако видят как европейците ядат мюсли на закуска?

И за да нямам проблеми, родата знае, че аз червено месо не ям. Не че свински пържоли не ям, но да не изпадам в конфузна ситуация, щот така или иначе, освен свинско, пилешко и риба, друго месо не ям. Не дай Боже да видят как глозгам примерно свински ребърца спукана ми е работата. И мъжо си трай щот е в негов интерес да пази тайната. 

Традиция е да ходим на пикник. За целта има много паркове с маси, пейки, чешми, тоалетни, някъде и тухлени барбекюта. Обикновено ходим в Конаклъ, близо до Алания, където има и плаж.

Мъжете палят барбекюто и пекат месата, обикновено агнешки и телешки кюфтета, а за мен ципура. И докато мъжете готвят ние, жените отиваме да се къпем. Свекито е страшна плувкиня. За първи път, като я видях как се фърли по очи във водата прихнах да се смея като луда.

                        

                                                                               

          

В зависимост в какво семейство си израстнала, зависи и какъв бански костюм имаш. По-възрастните имат цял бански, но не като нашия цял, а техният си е направо цял блуза, често с дълъг ръкав, клин до коленете или до кокалчетата и отгоре нещо като наметало-рокля с дължината на гащите. Често някои имат и забрадки. Знам, че за тях това е въпрос на култура и не разбират как може ние да се разхождаме голи, но, честно, на мен ми е малко жал за тия жени като ги видя. Да почувстваш солената морска вода по кожата си е уникално чувство. 

Алкохол никой не пий, особено в присъствието на семейството и никога вкъщи. Ако някой мъж иска да пийне нещо, отива на бар с приятели. Ние с мъжо отиваме на плажа да си пийнем тайно биричка. А ако си купим за в вкъщи си я пием също тайничко и сутрин първо изхвърляме празните бутилки, да не ги види на мъжо сестра му, че сме съседи и врата до врата. Миналата година, като бяхме на сватбата на племенника на мъжо, уискито беше скрито под масата. Алкохол на сватбата нямаше, а половината по-млад народ беше леко пийнал. Много Весела сватба беше. 

Най-любимото ми нещо в Алания, освен плажа, е пазарът в нашия квартал. Два дни от седмицата са определени за пазарни дни. Затварят се части от една, две или три улици, където се разполагат продавачите.

Какво ти душа сака – от свежи плодове и зеленчуци, локуми и баклави до долни гащи “Версаче”. Обикновено в края на пазара си купуваме гьозлеми и пресен сок от нар.

И, както казах, най-любимото ми е плажът. След като мине първата официална закуска, роднините не ме закачат повече. Те стоят до късно и спят до 11-12 часа, а аз лягам и ставам с кокошките.

Обичам сутрин да се разхождам по плажната алея. Ако не е много горещо и ако не ме мързи много, използвам прохладните утрини да бягам. Ами тия баклави трябва да излизат, а и ме е страх да не натежа на самолета на връщане и да ме таксуват като свръхбагаж.

После отивам на плажа и мързелувам под чадъра до залез слънце. На ваканция като на ваканция – слънце, море и книга.

Обичам залезите на брега на морето. Зареждащи са и толкова красиви. Виждаш как слънцето отива да спи в най-красивата си премяна. И докато слънцето си ляга, хората стават и хукват по дискотеките.

       

                                            

Алания нощем е различна – още по-шумна и цветна. Вървиш по претъпканите улици и си казваш:

„Боже, отде се зе тоз народ?“

И така вече много години. Всеки път си тръгвам с мисълта, че ми стига за известно време. После минават няколко месеца и вече ми липсват морето, пазарът и дори шумната рода.

  

Ако моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Из дебрите на родната ни телевизия. 

 

6.2.26

Щастливи кокошки и уелнес мас

Гледам телевизора хванал един пръст прах. Викам си чакай да обърша праха и да го пусна с надеждата да видя Сашко и да се посмея малко. 

Учудващо, Сашко не го дават. Но за сметка на това дават едно девойче дс се разхожда в един чифлик и да ни показва какво ли не - от домати и овошки до, представете си, къдрави прасета. Доколкото разбрах девойчето ще готви там с натурални и здравословни продукти, които се произвеждат в чифлика.

В чифлика отглеждат също свободни и щастливи кокошки. Показват около стотина кокошки в един заграден двор без трева- само пръст и червеи. Но важното е, че са свободни и щастливи. Молех се само да не готви кокоша яхния, щото ще им наруши свободата и щастието.

Най-интересни, разбира се, бяха прасетата с къдрава вълна по тях. Все едно прабаба им е била овца. И още по-интересно - месото им било без холестерол. Демек ядеж на корем без риск от висок холестерол. Наука, какво да я правиш. 

А най-големият деликатес, който приготвяли от тези прасета, е пушената сланина. Ей това вече е мечтата на всеки българин - червено вино, сланина и праз. И всичко това здравословно и без холестерол. 

А как готвели? Със здравословна мас от същите прасета.

Тук вече говорим за маста като уелнес продукт. 

Очаквам скоро и въздух без кислород - по-здравословен, защото е селски. 

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Из нета  

две думи за гоРварството

Която и да е социална медия да отвориш и все някой готви! Все едно друга работа нямат и все едно парите им не свършват. Най -вероятно това е основната ни мисия кога извънземните са ни стоварили на тая планета! Пуснали са ни и ни гледат сеира кога ще се пръснем от ядене?! Ако се замисля то и Ева излъгала Адам заради  една ябълка. Гладна ще да е била жената! Както го е казал народът От глада по-голям няма!

Отварям фейса и се почва едно готвене. И тренд ли е какво ли е ама всички топят един хляб у една манджа и мляскат от екрана и викат Мммм! А после разправят, че хляб не ядяли и че бил вреден! Отварям инстаграма и там същото готвят, а от време на време правят упражнения. Ама да си призная там и едни широкоплещи мъже готвят  и то само по престилки. Един даже излиза от басейна една мрежа миди и разтърсва главата,  водните капки се разпръскват на забавен каданс. Представете си един расов жребец …Айде, айде, размечтахте се! И всеки вика, че няма по-хубава манджа от тази. Готвенето им не е като едно време кога мама запържваме с червен пипер манджата и бъркаше с дървената лъжица.  Хвърлят продуктите у тигана, подхвърлят ги нагоре, а продуктите се преобръщат все едно са акробати, ръсят сол и пипер, изстискват лимони чиито сок се пръска навсякъде и имам чувството, че повечето сок е върху голите им гърди и само дето не викат ела ме оближи! Никой не вика като Утито И сега малко черно пиперче!

Виж Лорчето е традиционалст. Подканя с ръка и вика ела да готвим. А има и такива дето първо те водят у градината да наберат зарзавата и да покажат, че аджеба не само Катето има домати. В края на краищата все манджа. У сите зарзават, чат пат и месце.

PS Миш-маша на картинката е от мен.

Aко моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Кастинг за таланти

Аз съм Гинка, но ми викат Гица, Гуца или Гуцка. Живея на село и съм мома. Живея с дедо ми и баща ми. Баба ми се спомина кога бях дете, а майка ми отиде по чужбината пак кога бях дете и повече не я видях. Липсваш ми докато бях по-малка но сега не. Имаме си кокошчици, крава, прасе, магаре. Сееме си домати, краставици, картофи, зеле…Варим си ракия и си правим вино за зимъска. Не съм много учена, у село до осми клас изкарах и после отидох за готвачка у града. Оказа се, че готвенето не ми е страст след като сготвих яйцата с черупките. Така де, в рецептата пишеше три цели яйца! Сега помагам в къщи и се  грижа за градината и животните. Понякога ме викат у селският магазин да подреждам и продавам кога трябва. На мен си ми харесва у магазина щот каквато съм приказлива покрай хляба та и салам и някоя лимонада им продам пак и някоя клюка науча.  Шефката ми вика - Ей Гице, арна си. Продаде ми онези застояли пакети с макарони на попа и лукчетата на даскала. 

Най- много обичам да пея. Дядо вика, че чак чакалите спирали да вият като ме чуели и хуквали да бягат. Какво пък той разбира от поп фолк например? Аз му пускам Азис, а той ме пита да не би да го боли зъб тоз певец. Виж Софка я харесва. Един ден му пускам Софка и Устата а той разбрал неразбрал от тогава вика на Софчето Софка устата. 

Гледам по телевизията има кастинг за таланти. Аз имам много таланти и решавам да се явявам на кастинга.  Викам Пецито, комшийката на помощ. Иде тя и носи онова нещо дето му вика таблет за да ми запише талантите. Почвам първо с пеенето. Аз пея, а кучето вие на двора, кокошките кудкудякат, а на комшиите магарето реве. Не ми е ясно само плачат ли или се радват? После продължавам с правенето на кълбета. Едно време като се уплаша баба ми ме караше да правя кълбета на земята и от тогава си ми е талант. Един път  така се търкулих, че първо по стълбите надолу, а от там по улицата надолу та се спрях у кметството. От тогава на задния дувар има вдлъбнатина. После отивам у кръчмата и побеждавам всички на канадска борба. Те някои ми се дадоха заради видеото, нали на телевизията ще го пращам. И за последно решавам да покажа ядене на люти чушки. От тогава кибрит у нас не ни трябва. Оня ден на пътя един ви вика дай едно огънче и аз като духнах чак запалих дървото. Пецито записва и изпрати всичко на телевизията и сега чакам да ме поканят на кастинг. 

Един ден иди писмо от телевизията да се явявам на кастинг. Пейчо пощальона разнася пощата у село с колелото. Така се вълнувам, ще видя Катето и Сашко. Дано и оня доктора да е у комисията. Ще го питам що ме боли коляното като застудее и дали е добре да го мажа с ракия. Тоз Сашко много го харесвам. Като седна на телевизора въртя каналите дорде уцеля него да гледам. Той навсякъде участва. Не минава и ден без него. А откак се ожени все за Ивчето приказва. Те го питат за времето, а той намира начин да вмъкне и Ивчето в разговора. Нека се обичат младите!

Иде и денят. Ставам рано, слагам новите дрехи и хващам пътническият влак за София. То у село друг не спира. У влака казвам на всички, че отивам на кастинг за  таланти и започвам да пея да им покажа какъв талант съм. Не знам що ама на следващата гара всички слязоха. Сигурно са били за там. Та до София амен сама бях у влака. 

Иде моя ред и Сашко ме кани да изляза. Така ми напудриха носа че аха да кихна насред сцената. Катето ме пита коя съм откъде съм и какво ще представя. Казвам аз всичко и започвам да изброявам талантите си. Най-напред ще правя кълбета. Кат клекнах и тъкмо да се търкуля усещам как гащите ми се скъсват отзат. Тези дрехи, нали са ми новите,  не съм ги обличала от миналата година кога у село имаше банкет. Сигурно съм надебеляла. Викам йм ще пея за вас и само за вас. Запявам Не сме безгрешни, но сме истински а журито и публиката слушат и не гъкват. Свършвам аз, а те се чудят да ръкопляскат ли да бягат. .Както и да е. Идва ред на канадската борба. Никой не ще да ми е противник. От нямай и къде другият водещ се съгласява с неухота да ми е опонент. Гледам го и му се чудя на акъла. Ми то слаб и висок, само за брулене на орехите става а иде да се бие с мен на канадска. Рундът трая само две секунди. Най-накрая иде ред на яденето на люти чушки. Като издишах запалих пердетата на сцената. Всички трябваше да се евакуират от залата. Пожарната дойде навреме и угаси пожава преди да е пламнала цялата сграда. Докато докторът мереше кръвното на продуцента, Ицо пееше Само споко. Ей така приключи моята телевизиона кариера  още в зародиш.

Ако моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Антоновден

По повод днешният Антоновден реших да напиша два-три реда за празникът и за моят приятел Антон.

Според православната църква св. преп. Антоний Велики е основател на монашеството. Раздава всичкото си имущество на бедните и се оттегля в отшелничество. Сатаната го поставя пред множество изкушения но той устоява. Умира на 105 годишна възраст. Смята се че празнуването на празника предпазва от болести. Според легендите всички болести се събират на Антоновден и на следващият, Атанасовден тръгват по хората. На този ден жените не плетат и не предат защото се смята, че ако се убодат раната няма да зарасне. Според друго поверие чумата, шарката и антраксът ще се разгневят ако видят домакините да варят боб или леща на този ден!

Тони, ти не си монах, но ако решиш все пак да се отдадеш на монашество бих наследила суджука и ракията ти. И теб Сатаната те поставя пред множество изпитания, но под зоркият поглед на Пепина устояваш като един истински мъж. Но ако все пак решиш да кривнеш то е само с нейно позволение и с нейно участие. Само ти можеш да прогониш болестите които се събират на твоят имен ден в горите Тилилейски ( някой знае ли къде са?)  като заемеш на Краско облеклото със все атрибутите му. И да зръчаш на Пепина да не вари боб и леща днеска, че ваксините вече не са задължителни! Жив и здрав бъди! Все така ни удостоявай с присъствието си на важните събития и огласявай нощите ни с мощното си хъркане! Наздраве! 

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

🚗   Приключения в Дания  🚗

кметството

У Дания значи да не спирате да ядете. То така или иначе гладни ще си останете. 

Лятното ни пътешествие започна от Хелзинки през Стокхолм, Копенхаген и Германия за Италия. Караме си от Стокхолм за Копенхаген и се любуваме на чистата природа и синьото небе. То и при нас във Финландия природата е чиста и небето е синьо ама щом си ваканция някак си ти се види още по - синьо.  По едно време мъжо вика - Гладен съм! Искам телешки стек! От де да му го взема сега? Оглеждам се за крави из полето и се надявам пастират да е в дълбока следобедна дрямка… Крави не се виждат. Отварям гугле мапса, слагам очилата и почвам да търся град. Село не ми върши работа освен ако не трябва сами да си я заколиме тая крава. То в полето ще е по-лесно, поне няма да ни гледа цялото село! На двайсеттина километра ми се види нещо като град. Викам си тука ще спираме да търсим на мойто либе телешка пържола. Се ще се намери някакъв ресторант. Доверяваме се на Леена, демек навигацията, щот нямаме друг избор. Често ни праща в някакви пущинаци като ни се ядоса. После мъжо й се извинява десет минути - Леенче, извинявай душа.. Стигаме центъра и се паркираме зад един магазин, види ни се супермаркет. Тръгваме по главната улица с надеждата да намерим ресторант и то по-бързо, щот колкото повече време минава на мъжо глада толкова по-голям става и започва да не се трае. Кефене намерихме, сладкарница също, пицария, ама ресторант не! По едно време мъжо вижда двама младежи и решаваме да ги питаме аджаба има ресторант у тоз град?  Тук естествено освен няколкото думи на английски влизат в действие всички части на тялото. Гуд, гуд, ком вид ми! Тръгваме ние след тях и не след дълго виждаме ресторанта. Че накрая единия бая се надяваше и него да почерпим. Вика ни Ай ком вид ю! А аз нали съм по-оправна викам му Стоп, тенкю. Влизаме вътре и към нас се задава едно красиво младо момиче, ухаещо на парфюм. В този момент осъзнавам, че сме мръсни, намачкани, рошави и миришем на пот. Ама пържоли ще ядем, връщане няма. Приближава ни и пита дали имаме запазена маса. Гледаме ресторанта празен, само ние, че защо ни е да запазваме маса! Води ни тя до една маса за двама. Сядаме, а тя ни подава менюто. Мъжо не губи време, то гладът силен, и направо поръчва -Една телешка пържола, пържени картофи и някаква салата. Поглежда ме доволен.- Твой ред е! - казва.  В това време забелязвам, че сервитьорката ни гледа странно. То, че сме мръсни и миризливи едно на ръка ама почвам да се чудя какво още ни има? -В ресторантът ни, клиентите сами си приготвят храната - започва  да обяснява тя. Явно е разбрала, че нямаме никаква представа за датската кухня. -Носим нагорещени черни камъни и суровите стекове, клиентите сами си ги изпичат на камъка до желаната степен. Почвам да се смея, не че ми е смешно, реве ми се като си помисля, че умря надеждата на мъжо да яде телешки стек. А той недоумяващ и невярващ на ушите си ме пита - Ко каза тя?  Обяснявам му ситуацията за камъка и стека. Така се опули, че чак очите му аха-аха да изскочат. - А вие готвач нямате ли в кухнята? - айде почва се, мисля си. - А да си заколя кравата не искате ли? А да си измия после и чиниите? Абе дай да вляза направо в кухнята и да си сготвя!- отсича категорично той. А уж английски не знае? Успявам някак си да го укротя и изкарам от ресторанта преди да са викнали полиция. То се видяло, че пържоли няма да ядем днеска ами дай друго да мислим. Сещам се, че спряхме зад някакъв супермаркет. А мъжо след случката в ресторанта вече гледа с недоверие на Дания. - Ами то сигурно в магазина сами трябва първо да подредим стоката по рафтовете…чувам го да мрънка. Разходихме се из града понеже гладът беше попреминал в следствие на емоциите. 

Оказа се, че градчето се казва Värnamo. Малко, чисто и спретнато място. През града преминава река Лагал, която допринася допълнително за уюта и спокойствието.  Градът е получил търговски статут през 1659 година. Вернаму е важна железопътна гара с връзка за различни части на Дания.  Населението му е  около 18 600 жители по данни от 2010 година. Наблизо преминава Европейският път Е4. Разходихме се и в природният парк Apladalenin където гъските си пасяха на воля и хич не ги интересуваше  има ли ресторант в техният град или не. 

Оказа се, че в магазина стоките са си подредени по рафтовете и има всичко от чистене до ядене, та чак и телешко печено на топлата витрина. При вида на храната гладът се възвърна с цялата си сила. То топъл хляб, то салати, то месо, напазарувахме храна за поне още два дни. На първата бензиностанция спряхме и разпънахме софрата. Слава богу, че поне датчаните направили места за почивка по пътя, а не трябва сами да си ковем пейките. Имаше си беседка, имаше си и тоалетна и кошчета за боклук. Сити и доволни продължихме нашето пътешествие до следващата спирка или докато огладнеем.

Ако моите творения ви разсмиват или ви харесват не забравяйте да се абонирата през бутона в дясното поле 👉👉👉

И помнете "Светът е оцелял защото се е смял"

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Новата Година от моето детството

И до ден днешен уханието на мандарини и портокали ме връща в детството ми, когато нямахме Рождество, а имахме само Нова Година и Дядо Мраз. 

В нашето балканско градче често имаше сняг в края на годината, което допринасяше допълнително за Новогодишната атмосфера.  Майка ми криеше подаръците най-често между  големите и дебели юргани в гардероба и си  мислеше, че няма да ги намерим. Опаковани в магазинска хартия за салам, отваряхме пакетите, виждахме какво има вътре и после ги връщахме на мястото им. Ни лук яли ни лук мирисали! 

Седмица преди Нова Година отсичахме елхата от близката гора и я украсявахме както със лъскавите и тънки ленти така и със саморъчно направени гирлянди от цветна хартия. Играчките бяха стъклени и много финни. Стъклото отразяваше светлината в различни нюанси. Отваряхме кутията внимателно, а те надничаха от сламата, внимателно подредени за да не се чупят. По онова време нямаше лампички, а истински свещички които закрепяхме за клоните на елхата със метални щипки. Това беше най-честата причина за пожар по Нова Година. Като пламне елхата та до нея и пердето… Така пламна и моята коса. Сигурно съм била на не повече от 3-4 годишна, но ясно си спомням. Държах свещичката и гледах майка ми как защипва другата. Неусетно съм я доближила до косата си…Не подпалих елхата и пердето, но подпалих косата си.  Определено майка ми ставаше за пожарникар, реагира мигновено. Това беше първото ми, но не и последно подстригване тип “нула номер”. В по-късен етап на живото ми беше заради въшки. 

Майка ми приготвяше сладки. Спомням си ароматът на домашно приготвени прасковки и фунийки, пурички и баклава. Баба ми правеше месо с лук във фурната на печката на дърва. Печката бумтеше, разнасяше се мирисът на дърва из цялата къща. Беше топло и много уютно. После майка ми вадеше портокалите и мандарините. По онова време ги пускаха само по Нова Година. Редяхме се на едни дълги опашки за по 2 кг от така мечтаният плод. Слагахме обелките върху плочата на печката и ароматът на портокали се смесваше с този на дървата. Това беше ароматът на Новата Година. 

Сядахме покрай масата, гледахме новогодишната програма по първи канал. Когато чуехме чукането по вратата наставаше врява! -Дядо Мраз, Дядо Мраз идва! - викахме всички. Я някой комшия, я някой приятел на нашите се обличаше като белобрадият старец и носеше подаръците. Малко като поодрастнахме винаги му гледахме обувките и се опитвахме да познаем кой е. "Аз съм от Твърдица, а ти си от Париж" продължаваше да пее Стефан Данаилов от телевизора...

Ееех Твърдица...

Изпращаме поредната изтъркулила се година! Нека Новата ви донесе мир и спокойствие, здраве и много усмивки!

Ако моите творения ви харесват или ви разсмиват не забравяйте да се абонирате нато натиснете бутона в дясното поле 👉👉👉

Може да ме последвате и във фейсбук

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

Из дебрите на наШта телевизия

30.11.24

Събота сутрин. И понеже е почивен ден ставам още по първи петли. Виж ако трябваше да ставам за работа сигурно петелът щеше да прегракне докато отворя гурлясалите си очи. Поне ще изпия две кафета на спокойствие докато другите спят. Котката също спи на дивана. Пускам телевизора, Боже бях забравила от къде се пускаше. Остава само да тръгне. Дядо ми едно време все се чудеше как тия хора са се навряли в таз малка кутийка. Гледам Бойко разправя, че нямал да йм подпише някаква си декларация и че се отивало отново на избори. На кои не разбрах ама все тая.Каква новина само! Превключвам канала и гледам един професор ръси бисер след бисер. Сигурно е чул Бойко да говори за новите избори и каза, че пак ще отиваме да хвърляме някакви бюлетинки за да избираме тези недоучени, нодовъзпитани и недоклатени хора които смятат, че раздават гръмотевици и  други важни неща за държавата. После каза, че в нашият парламент заклали два пауна коскуджамите докато в другите държави опрощавали живота на пуйките  за деня на благодарността. Но най-много ми хареса като  каза че жената е новият мъж. Така се смях че чак се изпуснах в гащите, слава богу по телевизора казаха да пия червена боровинка против уринарни проблеми. Марийчето пък в Ахтопол да лови риба с рибарите. Добре че е др Щонова та ни ни отвори очите за вредите от сланината с червено вино. Като гледам науката толкова е напреднала! Няма нужда вече да ходим на лекар, ми то има лек за всичко от диария и запек, простуда и грип, болки всякакви, против преяждане и газове в червата. Слаба богу,  че уточниха каква тоалетна хартия да си купя иначе пак с вестник щях да се бърша.

Май ми стига телевизията за този месец. 

22.12.24

Гледам 120 минути където водещият Светльо кани интересни гости. Днес например е Сашето с майка си Катето и съпругата Ивчето. Те май не ходят поотделно никъде? Интересно ми е дали Катето спи при тях? Катето фали новата невеста колко е работна и как добре се грижи за Сашето. Как много се обичат и й е благодарна че спазила българските традиции и искала брак със Сашето. Сватбата била много хубава и много се веселили. Каза също, че Ивчето  като няма време да сготви поръчвала ядене от някъде си, но Сашето гладен не оставал.  Демет Катето каза, че е спокойна, че синът й не е гладен. Светльо пита Катето дали е знаела, че Сашко е нестандартен, извън клишето във всяко едно отношение, а тя каза естествено, нали все пак все пак тя го е родила.  Абе забавно семейство са си.  Да са живи и здрави и да ни веселят!

После дойдоха рекламите за какво ли не… То не беше за маз за рани, за хапче за болки, за някакви сладоледи, а за телефоните сигурно поне 10. 

Гледам в програмата някакво предаване Кой да знае! Мисля си сигурно ще е интересно. Пускам и що да видя? Пак Сашето ама Катето и Ивчето ги няма. Чак чудно че липсват!  Но в почти всяко трето изречение Сашето  говореше за мама или Ивчето. Пет пъти каза, че вече е женен мъж та чак и пръстена показа. Забавен Сашко!  Интересно предаване! Един от въпросите беше как пишкат прилепите? А Орлин Горанов даже виц разказа за прилепите.  А пък Пъдев каза, че ако на този въпрос познаят отговора ще стане на Лепа Брена. Чак се притесних и стисках палци да сбъркат. Слава богу сбъркаха, че каква ли Лепа Брена щеше да стане от него??

И пак реклами. Викам си чакай докато траят рекламите да разцъкам у ютуба. А сега познайте кой се показа там? Да, Сашето пак. Водещ на подкаст, дето канят успели българи. 

Ей туй Саше бе, добре, че е той, че да има какво да гледаме!

опит, впечатления, преживявания, емоции...от всичко по малко

 Венеция - романтична и цветна

 

Последната спирка от нашата обиколка в Италия е Венеция... Мисля си, Венеция е романтично място, градът на любовта, представям си как сме на някоя гондола, как гондолиера пее и как мъжо, паднал на колене ми предлага брак щото ние немаме. И дано само не изпадне от гондолата, че като го знам какъв е.

Градът е създаден през IX век когато от континента жителите бягат в близките блата и се заселват на пясъчните острови. Сградите са построени върху дървени платформи, които се поддържат от дървени колове забити в земята и изцяло потопени във водата. За дървените колони и платформи са използвали дървото елша което е водоустойчиво, а липсата на кислород не позволява неговата ерозия. В строителството се използва и истрийски камъкът, който е изключително устойчив на езория и влага. Носещите стени на сградите са построени перпендикулярно на каналите за да се предпазят от силите, вследствие на постоянното движение на водата. Мисля си как не ги питахме венецианците да дадат акъл за магистрала Тракия например? Как техните сгради оцеляват столетия а нашите не?

Преспахме в близкият град Падова и рано-рано сутринта по първи петли пристигнахме във Венеция. Паркингите се намират на самият вход на града, след моста, който свързва Венеция с континенталната част.  Намираме паркинг и като тръгнахме да се въртим та чак до покрива стигнахме. Брей, той пълен, а аз си мисля че сме подранили. Скачаме бързо в едно вапорето, демек воден автобус  и тръгваме по канале Гранде. Началото на канала започва при влизането във Венеция и достига до площад Сан Марко. Има формата на буквата S. Неговата дължина е около 4 км и е главната пътна артерия на острова. Красота от всички страни. Така съм зяпнала, че чак мъжо трябваше да ми затвори ченето. Даже и да снимам забравих. То сгради, то мостове, от всички посоки водните автобуси. Канала препълнен като индийско кръстовище, кой от къде намери от там минава. А гондолите се люшкат от вълните. Тези гондолиери според мен трябва и добавки за риск да получават.

Слизаме на площад Сан Марко. Ченето ми увисна още повече. Не бяхме подготвени за гледката която ни се откри. Това е най-посещаваното място във Венеция. Тук се провежда и венецианският карнавал. Тук се намира катедралата Сан Марко, дворецът на дожите, часовниковата кула, двете колони, библиотека Марциана, музеи и административните сгради наречени сградите на Новите и Старите прокурации.  Двете колони представляват входът към площада, върху едната е крилатият лъв на Св. Марк а върху другата Св. Теодор който е пазител на града. В средновековието мястото между двете колони е било използвано за екзекуциите и затова преминаването между тях е на нещастие. Ама ние нали сме си твърдоглави минахме няколко пъти. Крилатият лъв е символът на Венеция. Той е върху знамето и гербът на града. 

Дворецът на дожите, както и библиотеката,  е изключително красива постройка в готически стил. Думите не стигат за да се опише красотата. За неговото разглеждане са необходими няколко часа. Тук е било съсредоточено управлението на Венецианската република. Катедралата е седалището на патриарха на Венеция. Тя е символ на венецианското богатство и могъщество със забележителната си пищна архитектура и позлатените византийски мозайки. Тя е известна още като Златната църква.  На площада са разположени кафенета, в които цената на едно кафе е между 15 - 30 € в зависимост дали ще го пиете седнали на маса или в картонена чашка.

В неделя забележителностите отварят врати в 14 часа. Тръгнахме да се разходим по уличките. Над 400 пешеходни моста свързват малките островчета. Невероятно е да се загубиш в тези малки, изпълнени със всякакви магазинчета и кафенета улички. Тук успяхме да закусим с нещо като баница и да пием кафе на нормални цени. Ядохме от прочутото джелато и венецианският специалитет шоколадът Гиандуито. Разхождайки се безцелно имахме възможността да се наслаждаваме на всеки метър на гледката от канали, улички и пъстри сгради. Гондолиерите разхождаха своите гости и пееха своите песни. Водата във каналите беше изключително чиста, дори на места се виждат малките рибки как плуват. От '90 години насам каналите се почистват периодично за да се избегне тяхното затлачване, което както влошава хигиената така и поврежда сградите и съоръженията. Мостът на въздишките свързва стаите за разпит в дворецът на дожите със старите затвори. Името на моста се предполага, че идва от въздишките на затворниците, които минавайки по него въздишат, виждайки за последен път красотата на града.

            

  

 Най известните и посещавани острови са Мурано и Бурано. До тях не стигнахме тъй като и времето не ни стигна. Решихме,  че ще се върнем във Венеция отново. Остров Мурано е известен със стъклото си, а Бурано с дантелите си. Но ще ги посетим следващият път.

Венеция не може да бъде разгледана за ден или два. Атмосферата е невероятна и зареждаща. Венеция е родината на Марко Поло и Вивалди. Във въздуха й витае любовта, която кара хората да се обричат във вярност до края на дните си. Една от известните личности, оженили се във Венеция е Джордж Клуни. За малко да станем следващите.. :)

Ако моите творения ви разсмиват или ви харесват не забравяйте да се абонирата през бутона в дясното поле 👉👉👉