San Marino

Отиваме в Сан Марино! Речено, сторено. 

От Римини е на има няма 25 км. Скочихме сутринта в колата и тръгнахме. По едно време навигацията ни отклони от главният път и закарахме през едни малки италиански селца. Ех тази Леена ( демек навигацията) какво ли си вика? Дай тези селяни да ги прекарам през селата пък дано видят италианските домати и чушки пък може и някоя козичка да срещнат. Козичка не видяхме, но ония кабинки като видях викам на мъжа ми -Спирай, ще ходим с кабинковия лифт. Не че не ми пиперижеше под лъжичката да не вземе тая кабинка да се откачи и да се затрия баш в Сан Марино. 

Сан Марино е най-старата република в света  и третата най-малка държава е Европа. Личи си че е създадена от опитният строител сан Мариний през 301 година. Па умен човека. Построил града на върха на едни високи скали, а враговете да не би да имат крила я?  Историческият център на града се намира на  Монте Титано на над 700 метра височина. Градът има три средновековни кули, центалният площад където е публочният дворец Palazzo Pubblico и също и статуята на свободата и базиликата Св. Маринус, в която се намират мощите на основателя на града. Имат си и футболен отбор, нищо че никога не е печелил.

Освен при лифта в Borgo Maggiore, паркин има и горе в старият град, но за мен беше важно да се кача на лифта. С балканска упоритост обиколихме поне десет пъти препълненият паркин докато накрая упоритостта ни се възнагради. Виждаме една кола да тръгва, а аз за по-сигурно отивам да пазя място докато моят Мика Райконен маневрира по паркинга. Паркинга се заплаща на автомат,  по спомен около 3-3,50 € на час.  Все пак не сме чак толкова големи каръци. И ето ни на лифта. Пътят е кратък, само четири минути. Тъкмо избуташ двама-трима с лакти и стигнеш до прозореца то трябва да слизаш . Но гледката отгоре е невероятна, погледа стига чак до Адриатическо море. Снимки сама, с мъжо, ън фас, профил ляв и десен, до знамето, пред знамето…Туристическото вълнение толкова ме беше обзело, че чак на милото купих портфейл за спомен от там. Сега като го извади и само се хвали. Любовта понякога заобикаля корема и  преминава през джоба. 

     

Старият град е върху скалите. Уличките тесни, с множество малки подредени магазинчета, привличащи туристите да похарчат и последните си пари. Може да се купи museum pass за 11€ който включва посещение на първата и втората кула, Palazzo Pubblico, State Museum, St. Francis Museum, National Gallery, Stamp and Coin Museum. Стигаме до площада Сан Марино където е публичният дворец, Palazzo Pubblico, и статуята на свободата. Пред двореца двама войника на пост и един турист, правещ смешки с надеждата да ги разсмее. А началникът им..началничка. На нея й е разрешено да разговаря с туристите и да се снима с тях. Любезно ни обясни, че след час ще има смяна на караула и смяната си заслужава да се види. Смяната я изпуснахме, но пък ядохме прочутите италиански сандвичи Piadina. Гладът е по-голям от смяната на караула.

След три часово обикаляне под жаркото слънце имах със сигурност олово в краката и шум в ушите. За съжаление Тебокан нямаме, но път на мъжа простата не само че се обаждаше ами направо крещеше. То и моята щеше да крещи ако имах. Тичаме да търсим тоалетна, а тя била на лесно място, до лифта. Облекчени скачаме в кабинката и литваме надолу по склона. Казвам на мъжо, че аз не тръгвам без монетка за спомен и без да съм пила кафе, видиш ли, в Сан Марино. Италианците, а също и тук в Сан Марино, пият кафе на бара в едни малки чашчици. Ами то как иначе  като кафето толкова малко, че тъкмо седнеш и то свършило. Освен кафето и монетката, да не забравя и портфейла, заредихме Сан Марински бензин и течност за чистачките даже купихме. Така по живо и здраво си тръгнахме,  заплашвайки Леена със жълт картон ако пак ни прекара през селата.